BG POSTS

18 май – 5 юни 2010 г. Галерия „Юка” - Варна

Страстта ми към пощите и всичко свързано с тях като картички, пликове и марки, списания и вестници, датира откакто се помня (както обичат да казват някои колеги). В началото очаквах с нетърпение руските картички, които татко изпращаше от Москва. След това писмата, които сестра ми получаваше от руските си приятели и журнала за фантастика “Искатель” както и френския комикс “PIFOU”, за който майка ме абонира като подарък за Нова година, и не на последно място “Дъга” . Последва и поредицата от 7 тома избрани произведения на Карл Май адресирани отново до мен, с което много се гордеех, понеже ги четях с интерес, а на всички бе известно, че не обичам да чета. Това е само част от всичко, минало през пощата ни, през годините на моето детство, а страстта ми се увеличи многократно и дори прерасна в посегателство над чуждата собственост. С най-доброто ми приятелче Любчо започнахме да присвояваме част от съдържанието на другите пощи, първо в нашия вход, после в останалите 9 от блока, а в последствие и от други блокове. Така няколко години, като с времето подобрихме техниката си и се усъвършенствахме. Множество кореспонденция, и печатни издания преминаха през ръчичките ни – малки, обиграни и ловки, по-голямата част от която предавахме на вторични суровини и изкарвахме добри пари за възрастта си. И така до един слънчев ден, в който ни заловиха на местопрестъплението и ме набиха, което си беше полезно, като се има в предвид мащаба на хулиганството ни. Тази случка ни отказа веднъж за винаги от вредния навик. През тийнейджърските си години получавах любовни писма и картички, които поддържаха огъня в мен. А върха на сладоледа си беше абонамента ми за списание “ЕГОИСТ” единствено и неповторимо тогава, за което всяка година от създаването му почти до края плащах по 50 лева годишен абонамент. Мина време, а страстта ми да получавам поща не утихна, като изключим някои неприятни призовки и повиквателни, без които няма как да не минеш. Интереса ми се засили неимоверно през пет - годишното ми следване във Факултета по изобразителни изкуства в Търново и прерасна в мания. Спомням си вълнението от първия каталог, който получих с публикувана моя работа в него като участник. От тогава до сега съм изпратил около 113 пратки с мои работи, а статистиката, която си водя показва, че съм получил в отговор около 70%. Като в резултат на това не ми е чуждо и разочарованието от не-приетите работи и изгубени пратки. Сблъсквал съм се многократно и с невежеството и некомпетентността на служителите в някои от пощенските станции в Търново и Варна (често срещано явление във всички сфери по нашия край). Но в крайна сметка положителните емоции са повече от отрицателните.

Може би трябваше да започна с това, че когато бях малък, исках да стана пощальон... и добре че не станах. Но явно цял живот съм работил по този проект и момента назря засичайки служебна кола с надпис: “Български пощи: традиции, качество, доверие. Няма да коментирам този слоган, важното е че пасна идеално и осмисли работата ми. А продължението дойде от смяната на морално – остарелите, изпочупени дървени пощенски кутии с нови, метално – сиви, малки и безлични. Този вариант не ми допада, а и трябваше да се разделя с добрата стара поща, носител на толкова емоции. Подменените остарели табла, личната ми кутия и една малка част от това, което съм получил и съхранил под формата на пликове, тубуси, колети, писма и картички, оформят инсталацията “Български пощи: традиции, качество, доверие”. Чрез нея символично се разделям с любимата си поща и най-вече с едно неповторимо усещане, което ми носеше години наред, като посредник между мен и външния свят. Защото след смяната част от очарованието почти изчезна... И сега отварям пощенската си кутия с трепет, в очакване на поредната пратка и усещането от това не може да се сравни със съвременния вариант - електронна поща. Анализирайки всичко казано дотук осъзнавам, че варианта, който представям не е цялостен и краен, но е носител на 31-а годишна история на Кокимото и български пощи, достойна за отразяване.

Калоян Илиев – Кокимото